Преди известно време, една наша енориашка ме помоли да отида до старческия дом, за да посетя нейна позната. Дълго отлагах, но накрая склоних. Взех такси и потеглих. По пътя си мислех какво ли всъщност представляват старческите домове. Не бях влизал в нито един от тях. От предаванията, гледани по телевизията, си бях изградил представа за тихи места, пълни с отчаяни хора. Може би това бе така! А може би не! Сега щях да разбера.

По пътят шофьорът ме попита:

– Отче, защо ще ходиш на такова място? Някой да не е умрял?

– Не! Ще се опитам да помогна на една душа, за да може да живее дълго. Ако Бог даде, разбира се!

– Обикновено хората ви свързват с погребения и тъжни поводи…

– А защо мислиш, че e така?

– Не знам! Може би, защото идват на църква само при такива случаи…

– Точно така! Ако имаха желание, щяха да видят, че Църквата дава най – голямата радост. Тя те среща с Христос.

– Може ли човек да изпитва радост в тези дни, отче? Все пак живеем в България.

– Може, всичко зависи от помисъла. Ти караш такси. Доволен ли си от това?

– Не, това е много трудна и неблагодарна работа. Пък и хората са едни…

– Ето, мислиш негативно. Има един светец, св. Паисий Светогорец, който казва, че трябва да се упражняваме в добрия помисъл. Вместо да се оплакваш, може да си казваш, че с работата си помагаш на хората да стигнат навреме на работа. Да не закъснеят. Ако закъснеят могат да ги уволнят, пък сигурно имат деца. Трябва да се грижат за тях. Как ще се грижат за тях, ако нямат работа. Знаеш колко е трудно в днешно време да се намери препитание. Ако стигнат навреме, обикновено хората ти благодарят. Това понякога значи много. Така с твоята работа от една страна си помогнал на някого, а от друга си изкарал пари за твоето семейство. Две добрини само с един курс. Не е ли така?

– Да, и това е вярно! Ама все пак положението в страната е отвратително!

– Е, пак започваш…

Шофьорът се усмихне, после добави:

– Отче, много ми беше приятно, но стигнахме. Ето го старческия дом.

– Ето я дължимата сума. – отговорих аз. – Сега хем си ми помогнал да отида при човек в нужда, хем си и изкарал бакшиш за кафе.

– Благодаря, отче! Чао, беше ми приятно.

Аз също благодарих на шофьора. После слязох от колата и затворих вратата. Автомобилът потегли. Загледах се в облака прах, който се издигаше зад него. Има хора, които възприемат какво им говориш. Има и хора, на които колкото и да им говориш, не схващат нищо. Думите за тях са като прах, подобна на тази, която се вдигна след таксиметрова кола. Издига се и после пак пада на земята.

Постоях още малко, гледайки как автомобилът все повече се смалява. После се обърнах към сградата, на чиято входна врата пише: „Дом за стари хора“. Посрещна ме стара постройка с излющена фасада. Помислих се, че думата „стари“ от табелата отговаря напълно и на сградата. После мислено се осъдих за тази асоциация и влязох. На двора се намираха няколко души. Една баба седеше на пейка. Беше наметната със скъсана жилетка, а ръцете и бяха присвити към корема. Тя леко се привеждаше напред, после пак се връщаше в старото си положение. Приближих се до нея и я поздравих. Жената не помръдна. Само промълви, че се прибира след малко, и че няма нужда никои да й помага. Учудих се, че не прояви никакъв интерес от среща с непознат човек. Даже не си помести главата. Загледах се по – внимателно в нея. Видях, че очите й се бели. Бабата беше сляпа. Вдигнах лекичко ръка, за да я благославя. После се заоглеждах наоколо. Двама дядовци седяха на друга пейка. Не си говореха. Бяха се загледали в земята. Какво ли имаше да си казват? Сигурно думите отдавна бяха изговорени. За миг ме обзе тъга. Май наистина тези домове са пълни с нещастни хора. Малко по – встрани от пейката с двамата дядовци се намираше възрастен мъж в инвалидна количка. Той бе опрял главата на ръцете си и дремеше. Беше много слаб. Кожата му имаше бял цвят. Слънчевите лъчи се спускаха върху него и се отразяваха в кожата му. Това му придаваше вид сякаш свети. Лъчите обаче са живот. Този човек изглеждаше безжизнен. Гаснеше.

Към мен се приближи жена с медицински дрехи. Поздрави ме и ме попита дали аз съм свещеникът, който трябва да дойде. Потвърдих. Тя каза, че й се е обадила нашата енориашка. Двете били познати. Извини се, че директорът на дома го няма и не може да ме приеме. Каза ми обаче, че мога спокойно да отида при човека, при когото съм дошъл и да остана колкото пожелая. Показа ми също и къде се намира стаята на жената, при която идвах. След това си тръгна. Аз влязох във фоайето. Вътре имаше много възрастни хора. Някои седяха на стари дивани. Други в инвалидни колички. Трети бяха прави. Не се чуваха гласове. Беше тихо. Тишината се нарушаваше само от хърканията на мъжете. Фоайето бе мрачно. В него някак си не достигаше достатъчно светлина. Имаше малко прозорци, но те бяха мръсни. Някои от хората, намиращи се в това помещение ме загледаха. После наведоха главите си надолу. В някои погледи усетих безразличие. В други страх. Спомних си думите на шофьора на таксито, който каза, че хората свързвали свещениците само с погребения. В мен се породи мисъл, че може би съм уплашил тези тук. Но в Патерика пише, че където има страх, там има и борба. За момент се успокоих. После се заизкачвах по стълбището.

Стаята на жената, която трябваше да посетя се намираше на втория етаж. Отидох пред вратата. Тя беше отворена. Зад вратата, в малко помещение се намираше възрастната дама. Тя седеше на леглото и гледаше през прозореца. Почуках няколко пъти. Жената се обърна и лекичко се усмихна.

– Добър ден, отче!

– Добър ден, приятно ми е!

– На мен също! Влизай!

Стаята не бе много голяма. Вътре имаше три легла. Погледнах през прозореца и видях, че гледа към двора.

– Ти ли си новият свещеник в храма? Казаха ми, че си бил млад, ама ти си още по – млад от това, което си представях. Хубаво е, че млади хора стават свещеници. Как ти се струва църквата?

– Красива! В нея има благодат. Хората също са добри. Приемат ме добре.

– Храмът е прекрасен, наистина. Аз съм пяла в хора, заедно с моя мъж. Прекрасни години бяха.

Когато произнасяше тези думи очите на жената се разтвориха, сякаш се изпълват с живот. После се присвиха и се загледаха в пространството

– Сега обаче е по – различно. – промълви тя.

Усетих, че престоят й тук я измъчва.

– Как живеете тук? Трудно ли е?

– Много! Аз съм учителка, отче. Цял живот съм била сред деца. Зареждаше ме тяхната игривост и живост. Техните усмивки. Удоволствие ми беше да ги гледам как растат. Как се учат и съзряват. Свикнала бях да съм сред хора. И сега съм сред хора, но тук те са някак студени, отчаяни и съсипани. Нали ги видяхте. Не се усмихват. Предали са се. Чакат смъртта. Какво нещо е живота, отче. Суров и жесток! Млад си, не можеш сигурно да ме разбереш, но когато дойдеш на моите години ще видиш колко е несправедливо всичко. Ние с моя съпруг бяхме прекрасно семейство. Той също беше учител. И двамата преподавахме по български език. Обичахме да четем. Той обожаваше Сенкевич. Чел ли си Quo Vadis? След тази книга започнахме да се интересуваме и от религия. Станахме религиозни. Ходехме на църква. Молехме се. Започнахме да изучаваме светоотеческа литература. Истински празник беше, когато ни поканиха да пеем в хора. Господ ни дари и с прекрасен син. Той отрасна в храма. Беше много кротък и послушен. Учеше се добре. Завърши в София. После си намери работа, поработи малко и един ден каза, че иска да отиде в чужбина. Ние с баща му не искахме да го пуснем, но той замина. Замина и повече не се върна. Двадесет години вече. Не сме го виждали. Това е голяма мъка за един родител, отче. Да не можеш да си видиш детето. Баща му се разболя. Получи инсулт. Парализира се целия. Можеше да си мърда само очите. Дори не можеше да говори. Оттогава се започнаха едни мъки… . Животът ми се превърна в едно постоянно сменяне на памперси, следене за лекарства и пасиране на храна, защото мъжът ми не можеше да дъвчи. Най – лошото бе, че той разбираше какво му се бе случило. Съзнаваше своята безпомощност. Искаше му се да стане и да направи няколко крачки. Да вдигне поне ръката си. Но не можеше да направи нищо. Опитваше се, но мускулите му бяха атрофирали. След известно време му се появиха декубитални рани. Кожата буквално му се късаше и месото изскачаше отвътре. Тогава започна да вика. Пищеше. По цял ден пищеше. Как му оставаше глас, и аз не знам. И това не продължи месец или два,а близо десет години. Постоянна мъка, болка и ужас. Тогава отслабнах доста. Станах като скелет. Самата аз се разболях. Търсих навсякъде сина си, но така и не го намерих. Нито той ме потърси. Нямах никакви пари. Не стигаха за лекарствата. Спряха ми и тока. Накрая се принудих да ипотекирам апартамента. След като мъжът ми умря, така и несъумях да върна парите и ето ме сега тук. В тази стая. Гледам през прозореца по цял ден. Надявам се, че синът ми ще дойде, но него все го няма… .

Жената спря да говори. Обикновено в такива моменти е най – добре да замълчиш. Да оставиш човека да излее цялата си болка. Така му олеква и после приема по – добре това, което имаш да му кажеш. Ако изобщо има какво да кажеш.

– Отче – продължи жената – имам голям грях! Не знам и как да го кажа точно. Докато гледах мъжа си, често исках да умре. И той да не се мъчи, и аз да си почина. Бях толкова нервна. Не можех да го гледам така, пък и в същото време ми беше омръзнало всичко. Много му се карах. Човекът пищеше от болка, а аз го биех. Удрях го, за да млъкне. Така съм го удряла, че е ставал син. Това голям грях ли е? Ще ме накаже ли Господ? Наскоро го сънувах. Бе легнал безжизнен на леглото, но този път можеше да говори. Аз го попитах защо така крещи, а той ми отговори, че го болели раните, но по – голяма болка му причинявали моите удари. Много се разстроих, отче. Много! Знам, че не трябва да вярваме на сънища, но тези думи не мога да ги забравя. Защо така постъпих, защо?

– Има изпитания, които приличат на море. – казах аз. – Оглеждаш се, а водата все те заобикаля. Не виждаш никакъв изход. Понякога се появяват водовъртежи. Те те карат да пропаднеш по – дълбоко. Често дори достигаш дъното. Но когато имаш вяра и упование в Бога, тогава и Той ти дава възможност да видиш, че наблизо има бряг. Помага ти също и да доплуваш до него. Забелязал съм, че когато на човек му е най – трудно и не вижда никакъв изход, тогава и Бог започва да действа най – осезаемо в живота му…

– Знаеш ли – продължи жената – хората сякаш развиват шесто чувство. Много хора се усещаха, че удрям мъжа си и ме порицаваха.

– Никой няма право да прави такива забележки. Не се знае ние как бихме постъпили в подобна ситуация. Може и нещо по – крайно да сторим…

– А защо Бог започва да действа, когато на човек му е най – трудно? Какво прави преди това? Наслаждава се на нашите мъки?

– Не, не! Казах, че тогава Той действа най – осезаемо. Преди това пак помага, но някак по – незабелязано. Ти си удряла мъжа си, докато е бил болен, но в същото време си му чистела, готвела и хранила. Отстоявала си на трудностите. Кой според теб ти е дал такива сили? Това е непосилно, ако се замислиш… Да, имала си изкушение, попаднала си в него, но не си оставила съпруга си. Не е умрял без грижа. Бог ти е помогнал да изтърпиш всичко това. Често пъти си мислим, че когато сме вярващи, животът ще ни върви по мед и масло! Или, когато имаме трудности, ще стане едно голямо чудо и всичко ще се оправи. Понякога Господ не прави големи чудеса. Прави обаче множество малки. Проблемът е, че ние често пъти не ги виждаме. Понякога ни дава повече от обичайното търпение. Друг път, когато сме изпаднали в униние, ни праща човек, за да ни каже някоя добра дума, с която да ни ободри. Това са малки неща, на пръв поглед, но те имат огромно въздействие върху нас. Просто трябва да се оглеждаме за Бога. Да чуваме Неговото почукване по дверите на нашето сърце…

– Хмм, интересно. – каза жената. – Знаеш ли, отче, в последно време имам съмнения в Бога. Аз знам на какво ни учи Бог. Чела съм Библията. В същото време гледам по телевизията какво става в манастиите. Следя скандалите в Църквата. Всички тези неща обаче ми разколебават вярата.

– Виж, Църквата е лечебница. В нея има място за всички. От Църквата е произлязъл Арий, но и от нея са произлезли и св. Николай Мирликийски и св. Атанасий Велики. Служейки ревностно, в святост е просиял св. Кирил Александрийски, но също така, по време на своето служение Несторий е изпаднал в ерес. От нас зависи до колко и по какъв начин ще се докоснем до Бога и ще изпълним заповедите Му. От нашите усилия зависи колко благодат ще получим. И дали изобщо ще получим. Затова и човек, ставайки вярващ, започва постепенно да очиства греховете си. Някои се очистват от тях и изграждат християнски добродетели. Други не. Кой колко ще напредне в този процес обаче зависи от човека. От неговата свободна воля.

Говорихме още дълго време с жената. Обсъждахме много теми. След това си тръгнах. На излизане тя ме изпрати до вратата на стаята си. Изглеждаше някак по – свежа. Слизайки по стълбите се разминах с друга жена. Тя ме погледна с укорителни очи и заговори с висок глас:

– Затова ли дойде тук бе, отче? Жената в дъното на коридора почина.

Погледнах натам, накъдето ми сочеше. Наистина се бяха насъбрали хора. Имаше някаква суматоха.

– Вие носите лош късмет. Всичките попове сте мошеници. Сигурно и няма да я опеете без пари. Тя нямаше живи роднини. Няма кой да ви плати… . Ама какво се учудвам. Каквато държавата, такива и поповете. Преди да дойде тук, починалата живееше в апартамент. Той сега е празен. Няма наследници. Знаеш ли какво става в такива случай?

– Всъщност… не…

– Общината ще плати погребението, след което ще присвои апартамента. После ще го дадат на някои висшестоящ.

Погледнах я озадачено. Дали наистина беше вярно това?

– Ето за това не мога да ви понасям. Всички печелите от нашето страдание.

Опитах се да я успокоя. Забелязах, че бяхме започнали да привличаме погледи. Ситуацията започваше да излиза извън контрол.

– Остави отчето намира, бе! – обади се мъжки глас зад мен. – Какво то е направил толкова?

– Ти пък все ги защитаваш?

– Стига! Ако ще ги говориш все едни и същи, по – добре си замълчи!

– Хайде, отче, ела с мен.

Жената продължаваше да гледа строго. След това издиша дълбоко и ни обърна гръб. Аз се обърнах да видя мъжа, който ме бе защитил. Пред мен стоеше възрастен човек, силно прегърбен и с бастун.

Добър ден! – казах му аз.

– Здравей, отче! Не обръщай внимание на тази баба. Тя все е недоволна. Заяжда се с всички.

–

– Как се казва починалата?

– Димитра. Живее в дома от 8 години. Нищо не помнеше. Страдаше от това заболяване, от което си губиш паметта. Искаш ли да те заведа до стаята ми. Имам светена вода. Може да поръсиш.

– Добре, само кажи къде е.

Тръгнахме бавно по коридора. Малко след това стигнахме до една стая. Вътре имаше две легла. На шкафчето, до едното легло, бяха наредени икони. Мъжът се наведе, бръкна в шкафчето с иконите и извади шише, на което пишеше: „Светена вода‘‘. Даде ми го.

– Отче, ако на човек му е писано да живее, просто живее. Аз съм бил в Белене. Комунистите не ме обичаха. Аз също не го обичах. В затвора ме биеха като животно. Всякакви изтезания. Веднъж ме вързаха, сложиха ме да легна на земята и започнаха да хвърлят върху мен отвисоко чувал с камъни. Когато чувалът падаше върху мен, изпитвах огромна болка. Буквално усещах как костите ми вибрират. Единия път чувалът падна върху ребрата ми. Почувствах как се огънаха и строшиха. След това дойде и онази непоносима болка. Не знам какво е станало по – натам. Припаднал съм. Когато се съвзех, бях отново вързан, но този път гол и навън. Тогава беше зима. Голям студ. Ребрата ме боляха ужасно. Едвам дишах. И досега дишам трудно. Стоях там няколко часа. Треперех от студ, но някак си от болките се и потях. Много странно. След което ме прибраха в една тъмна стая. Не знам колко време съм стоял там. Може би месец или два. Единствената светлина, която виждах, беше от процепа на вратата, когато ми даваха храна. После изведнъж ме пуснаха. Когато ме изкараха от тази стая и видях отново дневната светлина, все едно някои прободе очите ми с нагорещено желязо. До такава степен бях свикнал с тъмнината. До ден днешен не знам защо ме освободиха. Не мога да си обясня. Но Слава Богу, поне съм жив! Когато се прибрах, жена ми не можа да ме познае. Честно казано и аз не можах да се позная. Някак си се бях състарил. Дълго време не можех да изпитвам никакво радостно чувство. Стоях си само вкъщи. Нощем не можех да спя. Беше ме страх. Постоянно усещах болка в ребрата. Ходих на лекар, той ме лекува по всякакъв начин, но болката си остана. И сега я усещам. Не знам защо, уж са минали толкова години, но я чувствам. Може би си внушавам. Жена ми прояви голямо търпение с мен. Тя ме вдигна на крака. Помогна ми да се съвзема. Започнах да я чувствам по – близка от преди. Беше ми добре с нея. Обичах я! Един ден, както си гледахме телевизия, нещо я стегна в гърдите, извика силно и падна на пода. Веднага повиках бърза помощ. Не се забавиха много, дойдоха почти веднага. Но вече беше късно. Бе починала. Инфаркт. Смърт за минути. Сякаш изпаднах в безтегловност. Стените на къщите изчезнаха. Изчезнаха и хората. Всички звуци замряха. Останахме само аз и мъртвото тяло на съпругата ми. Аз стоях прав, а тя лежеше отпусната с леко отворена уста. Гледах кожата и как придобива онзи характерен за покойниците цвят. Бях загубил своята съпруга. Своята опора. Вече я нямаше. Наблюдавах я и си мислех, че по – добре би било да бях умрял в лагера.

Чувал съм много истории. Познавам много съдби, но никога не съм чувал история, разказана с такава откровеност. Това определено ме впечатли.

– За щастие – продължи мъжа- Бог ми остави един син. Добро момче, нищо лошо не съм видял от него. Единствено му се ядосвах, че не иска да се жени. Той беше международен шофьор. Пътуваше много, отсъстваше, но изкарваше добри пари. Имаше навика да прекалява с цигарите. Казваше, че като пуши, не заспива докато шофира. Но нали знаеш, отче, нищо хубаво не е вечно. Една вечер излезе да си купи цигари и не се върна повече. Обадиха ми се от полицията. Била го блъснала кола на пешеходна пътека. Както си пресичал го ударила. Умрял на място. Момчето, което управлявало колата било на 16 години. Много пияно. Карало с превишена скорост и влачило синът ми няколко метра. Направо го обезобразило. На погребението му не отвориха ковчега. Казаха, че нямало да го понеса. Не можах да видя сина си за последно, отче. Не можах… . Ето ме сега тук. В този дом. Сигурно се питаш защо ти ги казвам всички тези неща? И аз не мога да ти обясня точно. Знам само, че макар да съм преживял всичко това, в момента се чувствам добре. Имам някакъв покой. През всичките тези години ме е крепяла вярата. Виждаш ли тази икона? – човекът бръкна в джоба си и извади малка икона на Господ Иисус Христос. – Почти винаги ми е в джоба! Моля се постоянно. Вътре в себе си. Понякога чета молитви, друг път си казвам някоя кратка на ум. Да ти кажа, чувствам, че Бог чува молитвите ми. Усещам особено нещо в себе си. Може би това е благодат? Не знам! Май е по – добре и да не знам, за да не вземе да изчезне. При всички положения обаче, по някакъв начин това ме крепи все още. Кара ме да се чувствам жив, успокоява ме и ме подсилва. Мисля, че точно така действа Бог. По някакъв начин те крепи, въпреки всичко, което ти се случва. Ако не беше Той, мисля, че щях да полудея. Преди ходех на църква, изповядвах се и се причастявах. Откакто съм тук, обаче не съм се причастявал. Другия път като идваш, ще можеш ли да ме причастиш?

– Разбира се ! Знаеш ли, малко хора биха разказало всичко това на непознат, пък бил той и свещеник.

– Трябва, отче, да се разказват тези неща. Нека хората да знаят за Бога, да Го познават. Аз съм едно нищо, но може чрез теб някои хора да разберат за моя път и да видят, че Бог действа и при такива хора като мен. Действа, въпреки всичките несгоди, които съм претърпял. Аз съм сигурен, че синът ми е на хубаво място. И за жена ми съм убеден, че е при Бога. Чувствам го! Знаеш ли, всеки път когато се прекръстя, усещам сякаш някакъв фин електрически ток да минава през мен. Неописуемо чувство. Благодатно. Когато се прекръстя, чувствам, че Бог е с мен.

Разговорът с този човек продължи до късно. Поглеждайки през прозореца, видях, че навън е тъмно. Когато се разделяхме, той ме подсети за причастието. Аз му обещах, че ще се върна.

Когато стигнах пред входа на дома си, се спрях за няколко минути. Замислих се върху това, че има хора, които цял живот са ходили в храма, участвали са в богослужението, приемали са св. Причастие, и въпреки това не са усетили Бога в сърцето си. Не са му отворили вратата, когато той е искал да влезе. Не са били докоснати от Божията благодат. За тези хора всичко се свежда до някаква ритуалност. До правене на забележки как не трябва да се държим в храма. Обикновени тези хора при първото изкушение се разколебават. Докато има и такива души, които наистина са почувствали Божията благодат. Усетили са Неговата топла милувка. И веднъж усетили я, не могат да я забравят. Те непрестанно я търсят и живеят за нея. Без значение колко и какви изпитания имат. Те прост вярват в Бога и в Неговата воля. Доверяват Му се и Той по някакъв начин им отговаря за цялото това търсене и чакане. Говори чрез съвестта им, прави сърцата им жилище на Св. Дух.

Докато разсъждавах, неволно погледнах към небето. Беше тъмно, но на него имаше звезди. И в живота на човека, може да дойде момент, когато да му е тежко. Да има трудности. Слънцето на щастието да залезе. Но когато имаме вяра, Бог не ни оставя. Той кара на черното небе да изгреят звезди, които да показват пътя на загубилия се и често пъти отчаян човек. Просто трябва да забелязваме малките светлинки на Бога.

След няколко дни се върнах при възрастния мъж. Причастих го. Видях радостта в очите му. Дадох телефонния си номер, и му казах, че може да ме търси по всяко време. Телефонът не позвъня нито веднъж. Обадиха ми се само от старческия дом да ми съобщят, че човекът е починал. Единственото, което искал е аз да извърша опелото. На погребението бях сам. Не дойде никой. Нито далечни роднини, нито хора от старческия дом. Само аз и покойникът. Съпроводих го до гроба и хвърлих шепа пръст върху ковчега. Чух звука от удара й върху капака.

Всеки път, когато ходя на гробищата, минавам през гроба на този човек. Пръста сляга, а надписът с името му избледнява. Но съм сигурен, че имената му са написани горе на Небето и сега се радва на съпругата и синът си.

Пиша този текст в 02:30 през нощта. Не ми се спи. Пиша и плача. Има хора, за които като се сетя винаги плача. Неволно погледнах през прозореца. Времето е лошо. Студено е и духа вятър. На небето обаче блести звезда.

Свещеник Валери Василев.

Източник: https://dobrotoliubie.com/